Докато четях една приказка от Херман Хесе, озаглавена "Ирис", още първите няколко страници ми напомниха на картината на Учителя "Ирис". Красивите сини и пурпурни цветя с яркия златен фон, които създават ефект на сюрреалистична сияеща аура, се запечатват в паметта на наблюдателя.

Закръглените цветя на ириса са толкова живи и пълни с енергия - все едно, че ще избухнат в смях и ви водят към безкрайни детски приключения. Чувствате се така, сякаш цветята се отварят към вас, за да ви насърчат, както и да запълнят сърцето ви с детинска наивност и ентусиазъм за живот. Точно това е, което представлява ирисът в историята на Херман Хесе: символ на детството, "отворена порта, през която душата, ако е готова, може да влезе във вътрешния свят, където ти и аз ден и нощ сме едно".

Историята на ириса разказва за едно младо момче, което обожавало ириса в семейната градина. Въпреки многото други цветя в градината, ирисът бил изключително важен за него, защото "станал всичко, което заслужавало съзерцание и било вълшебно". Той често се взирал в ириса и се понасял на крилата на приказен сън, където можел да почувства единството на Вселената и блаженството на живота.

Но когато момчето пораснало се превърнало в дълбоко ангажиран в материалния свят човек; и така той напълно забравил за това, което ирисът символизирал. По-късно той станал известен учен, професор, уважаван от мнозина, но в сърцето си бил нещастен и незадоволен. Това усещане започнало да го напуска с нарастване на привличането му към едно специално момиче на име Ирис.

Нейното име му напомняло за нещо дълбоко, далечно и важно, но той не можел да определи точно какво усеща. Накрая помолил Ирис да се ожени за него, но тя отхвърлила предложението му, като заявила: "Аз не мога да живея без цветя и също без музика...обаче има едно нещо, без което няма да мога да правя каквото и да е: не бих могла да живея, дори и само за един ден, ако музиката в моето сърце не е в сърцевината на всичко, което върша." Ирис настояла той да намери вътрешното си "аз", преди тя да приеме предложението му. Неохотно, мъжът се съгласил и предприел вътрешно пътешествие към себеоткриване.

Минали няколко години и мъжът развил нова чувствителност към живота и станал нежен. Но преди да завърши мисията си, Ирис се разболяла и настъпил последният й час. Преди да умре, тя му дала ирис и му казала: "Търси ме...търси ириса. Тогава ще дойдеш при мене." Той продължил да търси. Накрая преоткрил детската си мечта и отново се изпълнил с живот чрез ириса. "Той започна да пее леко, а пътят му нежно се насочи към дома."

Питам се дали това е една от причините Учителят да назове картината си "Цветето в сърцето никога няма да увехне", защото това е сърцето на дете, което е истински свободно и представлява истинската Същност. В известен смисъл, мисля че приказката на Херман Хесе "Ирис" и картината на Учителя обрисуват една и съща истина, която e извън времето и пространството.

<<	Съдържание	>>
Препоръчай тази страница на приятел